Показват се публикациите с етикет портал турция-интересно. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет портал турция-интересно. Показване на всички публикации

вторник, 17 февруари 2009 г.

“Дневен Труд” и Дарик радио-пощенски кутии на криминалните групировки

Вестник и радио интервюирали подземните босове у нас
“Труд” - пощенска кутия на мутри
Премиерът Станишев бие двойно кмета Борисов по публикации

понеделник, 19 януари 2009 г.

Колиба с климатик

Над 5000 евро платил бизнесменът за луксозния дом на Рони
Търновец купи на кучето си колиба с климатик
Химическа тоалетна и крушки с фотоклетка допълват екстрите

събота, 17 януари 2009 г.

“българският кенеф” е оръжие не по-малко реално от “българския чадър”

Ако Елена Джелебова не съществуваше...
17:14 | 15-01-2009
Скандалният автор Давид Черни |France-presse
Скандалният автор Давид Черни |France-presse
Ако Елена Джелебова не съществуваше, тя трябваше да бъде измислена.

Не за друго, а за да има кой да каже съвсем публично не само насред София, но и насред Брюксел, че това, в което живеем ние, българите, е същото, в което си мислим, че живеем. И в което всички други европейци все по-ясно ни виждат как живеем.

Добрата новина е, че Елена Джелебова, поне от няколко дни, вече съществува, вече няма нужда да я измисляме.

И няма абсолютно никакво значение дали тя е мъж или жена, дали е българка или чех, дали е Елена или Давид.

Някой все още има ли нужда от доказателства, че “българският кенеф” е оръжие не по-малко реално от “българския чадър”? Само че оръжие не за индивидуално, а за масово поражение – чрез материалната и духовната нищета, които раждат пороци и стискат обществото за гушата.

Или поне стискат за гушата онази негова част, която смята, че да си протегнеш главата нагоре, за да виждаш повече и да мислиш по-добре, е право и достойнство на човека.

Ако съдя по реакциите, очевидно някой все още има нужда от доказателства. Ето последните две.

В деня, когато се разбра, че кенефната провокация на българската художничка Елена Джелебова, всъщност е общовропейска провокация на чешкия художник Давид Черни, в София политическият кенеф изригна и чрез елементарна и безсрамна полицейска провокация смаза мирния протест на младежи и старци пред Парламента. Връзката между едното и другото събитие не е пряка. Но е силна.

В същия този ден министър-председателят на европейска България, напълно провокативно, отиде да води сепаративни преговори за газ в Москва, докато министър-председателите на другите европейски страни бяха в Брюксел, за да подкрепят острата декларация на Барозу по повод газовата криза, която същата тази Москва създаде. Напълно провокативно.

Така че ако някой в България и след втория пример още не е разбрал защо един чешки художник си позволява нагло да ни обижда с кенефни провокации, то повече не трябва да му се обяснява. Достатъчно е само по отношение на него да се цитира един друг чех, великият писател Ярослав Хашек, който въведе в употреба съдържателния медицински термин “доказан идиот”.

Та сред тази последно спомената категория хора в България има и такива, които доскоро бяха притеснени за съдбата на Елена Джелебова. В смисъл – да не вземе да се укрие от справедливото възмущение на българските власти или поне на онези патриоти, които биха искали да намажат с катран и да подпалят въпросната вещица.

Сега същите тези хора са притеснени за съдбата на Давид Черни. В смисъл – ще му се случи ли, каквото трябва да му се случи, ако не от българска, то поне от чешка страна или провокацията му пак ще остане безнаказана.

Както на практика е останала безнаказана предишната му провокация – да вземе насред центъра на Прага да боядиса един стоманен съветски танк в сияйно розово, моля ви се. Прибрали го за дребно хулиганство и го пуснали. За едро, за едро е трябвало да го приберат.

Защото ако всички се подведат по неговия акъл и започнат да си боядисват съветските танкове в сияйно розово.....Или пък всички започнат да представят България като чисто бял, стерилен кенеф – ами то никакъв реализъм няма в цялата работа.

А без реализъм това изкуство ли е?

Автор: Пламен Асенов

Фрог нюз:

След протестите вече не можем да живеем като нищо
16 01 2009
hleb.jpgНа втория ден от протестите в центъра на столицата, Волен Сидеров и хората му напуснаха парламента. Стратегически ход, който със сигурност донесе на „Атака" поне 2-3 процента допълнителна подкрепа.

Не е важно дали социолозите-милионери ще признаят този факт. Тяхното влияние и възможности за манипулация вече не са същите, каквито бяха. След студентските протести, въпреки опитите за тяхното опорочаване, вече нищо не е както е било. Сидеров пръв разбра това. И тръгва по села и паланки, за да покаже съпричастност към тегобите на хората в тежката зима. Естествено социолозите-хотелиери и голфмени, ще му нарисуват мустаци и червени бузки и ще го обяват за популист. Само че за Сидеров това вече е без значение. „Братя Галеви" в социологията, както нарича двамата мастити спецове колегата Стойко Тонев (жалко, че новите собственици на в. „Експрес" спряха колонката му, която бе прозорец към света и българското реалити за много читатели), вече нямат онова влияние, заради което партийни централи им сипеха хонорари, равни на „голямата златна жила" на Белю Пушилката... Разбира се, няма да останат на сухо и за тези избори, но това е проблем на тези, които поръчват музиката.

Други от опозицията се смесиха с протестиращите студенти и проведоха „събеседване на терен". В погледа на бунтарите обаче се четеше недоверие.

Депутатите от мнозинството пък останаха в парламента, за да „коват закони в името на обществото и избирателите". Много мило, но всички знаят, че ще се „кове" нещо друго, при това като за последно. Пред микрофоните представители на БСП и ДПС се държаха „храбро и патриотично", което хората отвън кой знае защо наричаха нагло...

Поетът Тома Марков казва, че не всеки е Ботев, но е хубаво да се старае да бъде. Защото злото е да живееш като нищо. Преди него Конфуций е определил като най-важен пътят към целта, не самата цел.

Управляващата коалиция изповядва обратното: най-важна е целта и всеки път за докопването до нея е добър. По какво съдя. В газова криза сме. Преди това ни дойде на гости световната финансова и икономическа криза. Българският бизнес се опита да предупреди, че нещата са сериозни и много хора ще изпитат на гърба си дебнещите неблагополучия. Правителството обаче демонстрира самочувствие и се похвали, че имаме резерви, които ще ни превърнат в печеливши от кризата. Да му мислят другите. Даже помощи не ни били нужни. И знаете ли защо? Защото външната помощ не може да бъде лапната и ще се следи нейното разпределение. Бюджетният излишък и натрупания вътрешен резерв обаче може да се разпредели между свои. В разгара на пиарското безумство около нашата стабилност обаче получихме удар в гърба - Русия ни спря газа, заради неуредени сметки с Украйна. Отнесохме го обаче ние. Сега молим ЕС за помощ.

s_stanishev_gaz.jpg

След совалката на Станишев до Москва и Киев, стана ясно също, че клякаме на Турция и Гърция. За да оцелеем ще приемем всичките им условия. Такива са пазарните принципи, а да се надяваме на разбиране в момент на криза е наивно. Защото няма сладка зависимост. Известен наш историк разказваше как преди време наши специалисти предложили на турските си колеги да обменяме по-активно архиви, за да се научат нови неща за миналото ни. Турският шеф на архивите обаче отвърнал, цитирам по памет: „Вие сте малка страна. Били сте при нас. Пак ще бъдете..."

Тройната коалиция днес е в капан. Няколко вида кризи гърчат народа. От друга страна Брюксел пише поредния доклад за България. Както се казва, положението не е розово. Засега обаче само БСП е на фронтовата линия. НДСВ мънка и е на път да да се изниже от управлението. Освен това се говори, че царят е разпоредил министрите му да осигурят пари за предизборната кампания, което ги превърнало в сомалийски пирати, стенат кандидати за европроекти. ДПС мина в нелегалност. Смъртта на Мехмед Емин сякаш отприщи свлачище в движението. За Доган е неприемливо да мине в опозиция в новия парламент, защото това ще му отреже достъпа до еврофондовете и пряката власт. Нова управленска кампания с БСП пък е твърде рискова, тъй като обществото е алергично към подобна идея. Открит остава единствено пътя към сърцето на президента Георги Първанов. В тази посока ще очакваме новини. Апропо, какво ли споделят синовете на държавния глава в семейството за състудентите им, които бяха бити пред НС и за бъдещето на Студентски град, например... Хубава пиарска акция можеше да се получи. Но да не се отклоняваме.

protesti_ns6_1.jpg

БСП ще трябва да се справя сама, натоварена, справедливо или не, с целия пасив от управлението. Високомерието на някои нейни функционери няма да й помогне. Също и вътрешнопартийната борба за власт. Преди изборите тя ще се разгори с нова сила: Румен срещу Сергей, Румен срещу Румен, Румен и Георги срещу... Ключавата дума е „срещу", която все по-рядко води до КПД. Остава соцелитът да разчита на капитала. Не е малко, но трябва да се има предвид обедняването на електората, което ще доведе до нова доза омраза към богатите, особено тия с петолъчка на ревера...

В такава ситуация би трябвало джакпота да е за ГЕРБ. Там обаче всичко се олицетворява от Бойко Борисов. Затова и червените специалисти по подривна дейност разработват саботажните техники за дискредитирането му. През първия ден от студенските протести те го тестваха с писмо на МВР за някакво взривно устройство. Знаем как се развиха нещата, а в крайна сметка Борисов трябваше да обяснява, да разяснява, да доказва... На „Позитано" 20 потирваха доволни ръце. Медийната война, която е от голямо значение в предизбона ситуация, изглежда предварително спечелена от социалистите. Появи се слух, че ГЕРБ готви пробив в интернет пространството, но дали това ще е достатъчно? Пък и подкрепата на Запада не е все пак противоракетен щит... Нужен е и перфектен екип, какъвто все още не се вижда.
protesti_ns6.jpg
снимки Вяра Йовева

Най-важният обществен знак в момента е студентското недоволство. Много млади хора показаха абсолютна непоносимост към действията на властта. Зад тях са учители, медици, фермери, миньори и всички други, които опитаха да защитят правата си, но бяха отсвирени. Много от тези хора със сигурност няма да дадат гласа си за участниците в тройната коалиция. Но не е ясно и за кого ще го дадат. Те нямат още свой човек, няма я и алтернативата. За тези хора ще се води война с всички средства, повечето от които непозволени. Остава надеждата, че гражданското общество у нас започва да се събужда. На хората им писна от всичко. Важното е как ще изрязат това. Защото за хляб и шоколад трябва нещо повече от недоволство.

Огнян Стефанов

четвъртък, 15 януари 2009 г.

Колко е анонимен човек в интернет?

И така колко е анонимен всъщност човек, когато иска да запази анонимност в интернет? На този въпрос си отговори Фред, но не без чужда помощ. Това му коства доста нерви и безсънни нощи. И така един ден съвсем случайно 29-годишният Фред открива съществуването на месечно списание "Тигър", в което на него самия е посветена една статия от две страници.

Тази неочаквана известност обаче съвсем не зарадва Фред, тъй като той открива в тези две страници вякакви факти за своя живот, които съвсем не държи да стават обществено достояние. Анонимността му в мрежата е разбита на пух и прах. Статията започва така. "Здравей, Фред. На 5 декември 2008 ти навършваш 29 години. Може ли да се обръщам към теб на "ти"? Ти не ме познаваш, Фред, вярно е. Но аз те познавам много добре. На теб се падна /не/щастието да бъдеш първият "гугъл портрет" на "Тигър". Една съвсем проста рубрика. Взима се някой анонимен /потребител на интернет/ и се разказва живота му благодарение на всички следи, които е оставил волно или неволно в интернет. Каква е идеята на тази рубрика ли? Това, че обикновено не се обръща особено внимание на личната информация, която е на разположение в интернет, и която веднъж синтезирана изведнъж започва да изглежда обезпокояващо. В крайна сметка това си е твоя грешка, трябваше да внимаваш, пише авторът на статията. И оттам започва кошмарът на Фред.Авторът е направил проучванията си във мрежите за контакти и всякакви сайтове в интернет Facebook, Google, Flickr, Youtube... Изнесени са всякакви факти от живота на Фред, но по-лошото е, че се цитира името на компанията , в която той работи. Той се разгневява и се обажда в списанието, за да се оплаче. Авторът на статията / и основател на списанието/ Рафаел Мелц обаче се защитава - той просто е цитирал публични източници /Да бе внимавал какво споменаваш, Фред/. Но не само оповестяването на неговия работодател тормози Фред. Идва ред на имената на гаджетата му, както и вкусовете му.../"малки гърди, къси коси и хубави крака"/, мобилния му телефон и прочее и прочее. Всъщност Фред признава, че списанието му е дало добър урок, но все пак не би искал да го изпита на собствен гръб. Добър урок за всеки, който пише в мрежата... с пожелание да не го изпитва върху себе си. А междувременно списанието твърди, че ще продължава да публикува портрети на "анонимни" потребители на мрежата". /LePost

Париж / Франция

сряда, 14 януари 2009 г.

Стената на демократичната цензура

Борбата днес - за демократичното повторно завоюване на медиите

Стената на демократичната цензура

Изказване при представянето на книгата Новите кучета пазачи в рамките на международната научна конференция „Състояние и развитие на медиите след промените от 1989 година в страните от Централна и Източна Европа“, София, 5 декември 2008 г.

януари 2009, от Серж Алими

КОГАТО преди близо двадесет години рухна стената на диктатурите в Латинска Америка и в Източна Европа, бе обявено, че свободата на пресата вече властва по целия свят, а любопитството на репортерите е без граници. Уви, този вид свобода на пресата – свободата да не те убият или хвърлят в затвора – не стига за дефиниране на свободата. Той понякога прикрива един друг вид цензура, по-малко видима, но също толкова реална.

СТЕНАТА на демократичната цензура на информацията е изградена от три основни съставки: властта на собственика, пазарната мисъл, информацията като стока.

Властта на собственика

СЪГЛАСНО Декларацията за правата на човека от 1789 г. „свободното изразяване на мисли и становища“ е „едно от най-ценните права на човека“. В Европа то вече не е застрашено от политически деспотизъм. Само че това право нерядко е негласно оспорвано чрез съсредоточаване на медийните власти в ръцете на малък брой индустриални групировки. Това са медийни групи, които поставят информацията в служба на частни интереси или на политическа власт, която сама по себе си стои твърде близко до тези частни интереси.

В деня на избирането му за президент през май 2007 г. Никола Саркози отпразнува победата си на вечеря в ресторант Фукетс с:

- Бернар Арно, най-богатия човек във Франция, който по онова време бе собственик на втория по големина икономически всекидневник Ла Трибюн, акционер на TF1. Същият този Бернар Арно днес е собственик на най-големия икономически всекидневник Лез Еко. Сред присъстващите на вечерята бяха и

- Мартен Буйг, основният акционер в TF1;
- Серж Дасо, сенатор от десницата и собственик на Фигаро, един от най-големите национални всекидневници в страната;
- Франсоа Пино, собственик на Поан, едно от основните новинарски списания в страната, и акционер в TF1;
- Албер Фрер, главен акционер в М6, вторият по големина частен телевизионен канал в страната;
- Никола Бейту, който по онова време беше директор на редакцията на Фигаро, а днес е директор на Лез Еко;
- Пиер Джакомети, по онова време генерален директор на един от основните институти за статистически проучвания IPSOS.

Веднага след това тържество във Фукетс новоизбраният президент замина на почивка на яхтата на Венсан Болоре, собственик на една телевизия („Директ 8”) и на два безплатни вестника – Директ соар и Матен плюс. След това се върна във Франция, за да си състави правителство, в което двама от министрите са женени за водещи журналистки от обществената телевизия.

По същото време Катрин Пегар, главна редакторка на Поан и отговорник за отразяване на президентската кампания, бе назначена в президентството. А журналистката, отразявала кампанията на Сеголен Роял за Фигаро, бе назначена в администрацията на премиера. Един от най-близките съветници от предизборната кампания на Никола Саркози напусна екипа на президента, за да стане един от главните директори на TF1.

Това е кратко резюме на фактите за връзките между политическата власт и предполагаемия противовес на властта през първите две седмици от президентството на Никола Саркози. Ще ви спестя продължението на този разказ.

Както вече сте разбрали, съществува нерушима връзка между медиите, политическата власт и либералния ред. Журналистиката не е отделен свят: законите на собствеността действат в редакционните зали също като законите на земното притегляне. Преди това се подозираше, а днес е установен факт: пресата е по-малко от всякога свят, отделен от властта. И още по-малко – противовес на властта.

Всеки ден откриваме по малко каква е била ситуацията с медиите във Франция преди 75 години.

На 28 октомври 1934 г. в изказването си пред конгреса на партията, на която е председател – Радикалната партия, Едуар Даладие кръщава новите династии с име, което става прочуто: „онези двеста семейства“: Двеста семейства владеят френската икономика, а на практика и френската политика. Това са сили, които една демократична държава не би трябвало да търпи, които Ришельо не би търпял в кралство Франция. Влиянието на тези двеста семейства се долавя в данъчната система, транспорта, кредита. Тези двеста семейства издигат на власт свои представители. Те въздействат върху общественото мнение, защото те контролират пресата.

Тази ситуация се е изменила по-малко, отколкото човек може да предполага. Дотолкова, че тогавашните двеста семейства днес са вече само тридесет. А големите босове в пресата като Лагардер, Буиг, Дасо, Пино, но също и Берлускони или Мърдок, с право се интересуват от самоличността и мнението на управляващите. От това зависи добрият ход на техния бизнес, тъй като могъществото на медийните групировки, които те контролират, твърде често се основава на:

- държавните помощи за пресата (288 милиона евро през 2008 г.) [1];
- преференциалните тарифи, които пощенската служба дава на техните периодични издания;
- предприятията, които държавата им преотстъпва ( През 1999 г. френското правителство продава на Лагардер контрола над EADS, акционер на “Еърбъс”; през април 2006 г. то продава групата “Алстом” на Буиг);
- законите, които контролират (или вече не контролират) концентрацията на медиите;
- законите, които регулират (или вече не регулират) рекламата в аудио-визуалното пространство.

В резултат на това във Франция, в Италия, в САЩ и другаде десницата насърчи образуването на медийни тръстове. А левицата си затвори очите. Така че историята на пресата действително преди всичко е една политическа история – като всички останали.

Пазарната мисъл

ИНФОРМАЦИЯТА е подложена на натиска на пазара, тъй като е подчинена на една от трите власти на парите, когато разпространява, без винаги да си дава сметка, онова, което наричам пазарна мисъл.

Пазарната мисъл. Това е подчиняването на информацията на една неолиберална икономическа мисъл, която обхваща повечето от областите в социалния живот ( икономическата, но също и политическата, културната, спортната). Мисъл, подкрепяна от малката групичка водещи журналисти, обслужващи различни интереси и непоклатимо окопали се на местата си, директори и главни редактори на големите ежедневници и седмични издания, онези, които нарекох във Франция „новите кучета пазачи“.

Как може да бъде резюмирана тази мисъл? Тя се изразява все така и във все по-голяма степен в големите медии като противопоставяне на подвижното и неподвижното, на отвореното и затвореното, на бъдещето и миналото, на хлабавото и стегнатото, на авантюризъм и сдържаност, на пазара и на държавата. Като всеки път се изразява предпочитание към подвижното, отвореното, бъдещето, отпуснатото, авантюристичното и пазарното пред неподвижното, затвореното, стегнатото, сдържаното и държавата.

Информацията като стока

ИНФОРМАЦИЯТА е подложена на натиска на пазара, тъй като се сблъсква с една трета сила, когато приема да дефинира йерархия на информацията, обусловена от законите на зрителския интерес, тоест, на вербуването и леснината. Търговски натиск. Да, казах „ търговски натиск“. Какво означава това?

Първо, това е натиск, предназначен да удовлетвори предполагаемото търсене от страна на публиката. И който понякога и дори често подтиква към редица прояви:

- вербуване, търсене на леснината;
- преправяне на изолирани факти от хрониката във „факти с обществено значение“;
- посвещаване на все повече време на спортните новини;
- интерес към „светските“ събития и превръщане на видните участници в социалния и международния живот в „светски“ личности;
- и най-вече, подчиняване на законите на зрителския интерес, което води до пренебрегване на международното измерение или до такова третиране на международното измерение, което прилича на морална приказка. В нея има добри и лоши, които винаги са лесни за разпознаване.

Така орязването на международната информация (във всички страни броят на кореспондентите в чужбина непрекъснато намалява) замести хладния и разумен анализ на събитията по нашата планета с псевдофилософски морал, изграден от бомбардиране с образи, невежество, припряност и емоции. Там, където биха били нужни текстове, знания, бавна методичност и разум. Видяхме го по повод на Тимишоара, на Косово, на Ирак. Утре то ще се случи някъде другаде.

Търговският натиск намира израз обаче и в зависимостта на пресата от рекламните приходи. И тук отново много бързо стигаме до връзките с политическата власт. И с политиката: ограниченията за количеството реклами се определят от държавата, а в случая с Обединена Европа - от Европейската комисия, която издава циркулярни съобщения за това; мястото на рекламата в информацията има идеологическо, а значи и политическо въздействие.

Тези ефекти се развиват в същата посока, както концентрацията на медиите и нарастващата роля на големите инвеститори в капитала на новинарските дружества. Защото рекламните съобщения се поръчват и плащат от ръководствата на предприятията и маркетинговите служби и много рядко или никога – от работническо-мениджърските комитети. Така именно те организират хода на новините около своите реклами.

Рекламата, която по самата си същност свързва щастието и стоката, има все по-голяма тежест в света на медиите. На първо място, в печата. После в аудиовизуалното пространство. Накрая в интернет. Във Франция рекламната манна възлиза на повече от 10 милиарда евро годишно [2]. И когато рекламата напуска печата, например, за да се премести в интернет, това застрашава самото съществуване на ежедневниците и седмичните издания.

Стена на концентрацията на собствеността върху медиите и олигархични съзаклятия с властта, стена на господстващата мисъл, стена на рекламната зависимост и превръщането на вестниците в стока: в днешното положение на пресата няма нищо фатално съдбовно; то не е резултат на неумолим механизъм, а следствие от поредица политически решения, интелектуални абдикации, колективни отказвания.

Не всичко в тази история е ново

ОЩЕ НА 7 август 1848 г., тоест преди повече от 160 години, социалистът Луи Блан обяснява пред Националното събрание: Концентрирането на пресата е опасно не само за онези, които понасят неговата власт; то е развращаващо за онези, които го осъществяват. […] Ако индустриалецът властва над мислителя […], интелектуалният стремеж да казва истината, се надмогва от стремежа за печалба.

На 6 април 1911 г. един друг социалист, Жан Жорес, повтаря това предупреждение пред Камарата на депутатите: …виждате колко голямо е влиянието, неизбежно упражнявано върху общественото мнение от една преса, която чрез всички вестници на всички партии по едно и също време отеква с един глас, дискредитира или превъзнася едни и същи предприятия и насочва общественото мнение като стадо по един и същи път…

Политическа диагноза, но също и политически отговор

ПО ВРЕМЕТО на освобождението от нацизма, когато Съпротивата бе победила, а волята за социален прогрес се наложи на всички, дори една работодателска организация трябваше да приеме „проектодекларация за правата и задълженията на свободната преса.“ Тази декларация може да ни вдъхнови и днес. Какво се казва в нея?

Член 1. Пресата не е инструмент за търговска печалба. Тя е инструмент за култура, а мисията й е да предоставя вярна информация, да защитава идеи, да служи на каузата на човешкия прогрес.

Член 2. Пресата може да изпълнява своята мисия само в условията на свобода и чрез свобода.

Член 3. Пресата е свободна тогава, когато не зависи нито от могъществото на правителството, нито от могъществото на парите, а единствено от съвестта на журналистите и читателите.

Всъщност къде е проблемът в това, че 7 от 13-те французи, притежаващи по повече от един милиард долара, играят активна роля в медиите? Какви са последиците от това за информацията? Ето отговора: Има разлика между онова, което ние като журналисти би трябвало да правим, и онова, което можем да правим.

Какво би трябвало да правим в един свят, в който:

- малко повече от 400 милиардери притежават повече богатства, отколкото близо половината от населението на планетата?
- в самите демократични страни парите доминират в политическата система до такава степен, че понякога двете се сливат?

Ние би трябвало да представим подробно и да поставим под въпрос една подобна ситуация, а също и да назовем виновниците за нея. Как обаче ние, журналистите, можем да направим това и как да предлагаме решения, радикални при необходимост, когато тези виновници, тези милиардери – хора като Рупърт Мърдок, Арно Лагардер, Густаво Сиснерос, Силвио Берлускони, Карлос Слим и Серж Дасо – притежават вестниците и издателствата по цялата планета, за които ние, журналистите, пишем, радиостанциите, по които говорим, телевизиите, по които се появяваме? Когато хората, които подписват чековете, съставят законите, инвестират, преструктурират и уволняват, са също и наши рекламодатели, дистрибутори, партньори и началници? Защото макар и политическата демократизация да е нещо много добро, което трябва да бъде закриляно навсякъде, тя няма ефект върху социалното равенство.

В своя доклад за развитието ООН преди няколко години изтъкна следните факти: в 140 от общо 200 държави днес се провеждат плуралистични избори; доходите на най-богатите 5% от хората по света са 114 пъти по-високи от доходите на най-бедните 5% [3].

Означава ли всичко това, че най-известните измежду журналистите, информационните директори, телевизионните водещи и авторите на уводни статии получават указания от властта никога да не поставят под въпрос социалния ред? Не, защото това не е необходимо. Ако те не изпълняваха спонтанно тези заповеди, нямаше днес да са на местата си. Или нямаше да се задържат дълго на тях. Всъщност те така добре са усвоили указанията, че няма нужда да им се дават повече такива.

Тук може да се приложи метафората за часовниците на Ален Акардо: Не е необходимо часовниците да са се споразумели помежду си, за да показват на практика един и същи час едновременно. Достатъчно е в началото те да са били сверени и да са получили един и същ тип механизъм, така че всеки от тях, следвайки собственото си движение, ще се съгласува горе-долу и с всички останали. Еднаквият механизъм изключва всякаква машинация [4]. Тогава цяла една система от политически и нормативни стойности се възприема като чисто „професионална“: и нейното препредаване почти никога не се нуждае от външна принуда. Софтуерът е в главата на нейните оператори.

Очевидно е обаче, че пресата е атакувана от големи икономически и финансови групировки, за които публичната информация не е основен приоритет, също и защото е показала, че не е готова да се брани. Вместо да провеждат проучвания и да публикуват по-задълбочени анализи журналистите нерядко се задоволяват да преписват и оцветяват съобщенията от информационните агенции, да създават успокоително и лековато редакционно пространство, единодушно и овчедушно, което да задоволява рекламодателите.

Пишат се все по-кратки, все по-безполезни статии, все по-съсредоточени върху нарцистичните стремления, които някой си мисли, че занимават читателите и зрителите. Именно защото пресата вече не защитава своята самобитност и независимост и не предоставя думата на онези, които не са могли да се изказват, някои вестници изпаднаха във всеобщо безразличие.

Щурмът отвън бе улеснен от небрежността отвътре. Плодът бе узрял, солидарността, на базата на която се изграждат съпротивителните сили, отслабена. Подчинеността на информацията на политическия, индустриалния и търговския натиск всъщност вече се разбираше от само себе си.

От четвърт век насам настъпи коренна промяна във взаимоотношенията между медиите и икономиката. Пресата и парите, които някога бяха просто свързани, днес са се слели в едно. Повечето от медийните компании имат пряк интерес от запазването и дори развиването на пазарния капитализъм.

Днес доминиращите медии вече не са само идеологически факлоносци на капиталистическата глобализация: самите те са първостепенни участници в нея. Така вече никой не подценява мащаба на демократичния залог. Нито във Франция, нито другаде по света.

Сега е важно да бъде организирана политическата борба за демократичното повторно завоюване на медиите.

Какво означава да се информира добре?

- да се забави темпото, когато изглежда, че трябва да се бърза;
- да се постига пълнота, когато изглежда, че трябва да сме кратки;
- съзнателно да се избягват готови обяснителни схеми, които доминиращото слово вече е създало за нас, да не се предъвкват старите предразсъдъци, чието представяне е по-кратко, отколкото на другите идеи, защото те вече някога са били предавани;
- да не се допуска емоционалността да измества информацията.

Накратко, да се информира добре, означава да се приеме идеята, че предназначението на информацията не е нито да развлича, нито да продава или да подпомага продажбите.

И така, стигам и до някои изводи. Няма как първият да не звучи песимистично. Онова, което наричаме „ексцесиите на информацията“, няма нищо общо с някакви ексцесии. То се е превърнало в норма. Както няма война без изтезания, така няма и информация без дезинформация. Това е структурна, а не индивидуална реалност: информацията е система. Тя не е неочаквана среща между частните намерения и професионалните стремления на журналистите.

Вторият ми извод е по-оптимистичен. Промиването на мозъци невинаги е успешно. Много хора разбраха, че днес медиите представляват фактическа партия в служба на властите – партията на пресата и на парите. И понякога се възпротивяват на тази власт и на нейните официални и неофициални глашатаи, разобличават техните манипулации, подкрепени от няколко журналисти, които днес са по-многобройни и водят борба с всички възможни средства.

Освен това социалният живот не се подчинява на деформираните разкази за него. А интелектуалният живот още може да съществува и извън малкия екран.

Пък и ние все още съществуваме. Медийното еднообразие не е погълнало всички. Ние запазваме способността си да пишем, да действаме…

И може би и да убеждаваме.

БЪЛГАРСКА РЕДАКЦИЯ

- Превод Весела Генова

Бележки под линия

[1] Вж. Les Echos, 11 декември 2007 г. Основните помощи за пресата в бюджета за 2008 г.
- Общ бюджет от 288 милиона евро, увеличение с 5 %.
- От тях 12 милиона евро за модернизиране на всекидневниците, 30 милиона за улесняване на социалното модернизиране при производството на ежедневници.
- Измежду различните механизми за помощ са предвидени и помощ за пощенски транспорт на вестниците, възлизаща на 242 милиона евро (83 милиона по линия на плурализма и 159 милиона за дистрибуция в по-рядко населени зони), и помощ за разнасяне от 8,25 милиона евро.
- … Както и помощ от 7,15 милиона евро за информационните ежедневници за политика и общи новини, разполагащи с ниски приходи от реклама.
- Предвидени са също така и 3 милиона евро за насърчаване на четенето сред младежта.

[2] Вж. Stratégies, 18 март 2004 г. Реклама за 29,7 милиарда евро през 2003 г., от които 10,4 милиарда за медиите (4,3 за печата, 3,4 за телевизията (от които 54% за TF1), 1,4 за външна реклама, 0,9 за радиото, 0,1 за киното) и 19,3 извън медиите ( пряк маркетинг 9,6, промоции 4,7, събитийна реклама 2,1, връзки с обществеността 1,7, справочници 1, Интернет 0,1).

[3] Вж. ПРООН, Доклад за човешкото развитие – 2002 г., De Boeck Université, Bruxelles.

[4] Вж. Alain Accardo, “Un journalisme de classes moyennes” (Журналистика на средните класи), in Médias et censure, figures de l’orthodoxie, Editions de l’Université de Liège, 2004, pp. 46-47.

"Монд дипломатик"

Властта е сериозно уплашена от предстоящите протести

Бунтът на поколението „Интернет”

Докато телевизиите правят reality show, политическите елити произвеждат show reality

Ясен Бориславов

Ясен Бориславов

Властта е сериозно уплашена от предстоящите днес и утре протести пред парламента и ако има нещо положително в този страх, то е, че управленският елит не го крие. В настоятелната препоръка на Георги Пирински да се търсят контакти с лидерите на протестите личи едно аварийно, т.е. закъсняло, трезвомислие.

От какво точно е предизвикан страхът?

Дали само от вероятни улични безредици и ново щурмуване на парламента, както стана през януари 1997 г., или от още нещо? След като управляващата коалиция беше фактически изолирана от ЕС през миналата година, предстои да се види в каква степен тя е загубила и доверието на българските граждани. След протестите на учители, фермери и полицаи сегашните демонстрации на студенти, еколози, а вероятно и много други граждани могат да очертаят параметрите на вътрешнополитическата изолация на управляващото мнозинство. Мащабите на недоволството могат да се окажат такива, че довършването на мандата да бъде не само мъчително, а и невъзможно.

Лайтмотивът на тройната коалиция при всички досегашни възражения срещу нейното управление е, че тя няма алтернатива. Истината е, че през последните двадесет години не е имало правителство, което да не твърди същото за себе си. И всичките са падали от власт, защото

винаги има алтернатива

В изявленията на политически лидери се лансират паралели между събитията от януари 1997 г. и предстоящите протести. Приликите обаче са по-скоро външни, а разликите са същностни. Преди 12 години демократичният проект на СДС още не беше реализиран, поради което онези протести имаха конкретен политически субект и ясен хоризонт на очаквания. Сега протестите нямат политически субект въпреки усилията на Станишев да приписва тази роля на свои политически опоненти. Няма партия, която да ги оглавява. Засега. Този протест е поколенчески. Това е заявка за гражданска и политическа зрялост на поколението "интернет", което израсна след 1989 г. и което не познава социализма, но не харесва и капитализма, който неговите закърмени с конспиративна романтика и борчески ентусиазъм бащи построиха.

Правителството планира промени в закона за митингите. Около парламента и някои правителствени сгради вече няма да се демонстрира, за да не се ограничават правата на останалите граждани. Но запушването на едно кръстовище за час е по-малка злина от запушения житейския хоризонт на едно поколение.

Основният патос на протеста е срещу мутренията и корупцията, просмукани във всички нива на държавната администрация. Той не би бил така заразителен, ако тройната коалиция и предишните правителства бяха показали ефективно, а не оперетно желание да променят тази картина. Парламентът не би "фокусирал отрицателна обществена енергия в максимално изострена агресивна форма" (по думите на Пирински), ако не произвеждаше несъстоятелна законодателна продукция, пораждаща натрапчиво

усещане, че депутатите колаборират с мафията

Примерите в това отношение са много, но като най-пресен може да се посочи Законът за енергийната ефективност, който по административен път гарантира огромни печалби на някакви хора за сметка на гражданите, при това без да се подобрява качеството на живота. Или скандалът "In vitro - in vivo", покрай който стана ясно, че цялата интрига се върти около едни пари, които парламентът трябва да насочи към определени джобове.

Със същата несъстоятелност е белязана и продукцията на съдебната система. Сагата с Маргините и Барона, както и наглата усмивка на Митьо Очите, която периодично украсява вестниците покрай поредна отпуска или покупка на скъпи коли, създават усещането, че в България няма правосъдие, а някакво забулено в правна казуистика обичайно право. Чрез анализ на информации в медиите може да се проследи една хитроумна съдебна технология, при която натрупването на малки "неволни" грешки (процесуални или технически) от различни участници в съдебния процес прави парадигмални престъпници практически недосегаеми. Което не пречи на магистратите да проявяват грижливо внимание към собствените си доходи, в това число и към доходите на своите хигиенисти. Куп лица и събития от магистратското съсловие през последните години създават тягостното усещане, че в съдебната система има някаква квота с Гоголеви персонажи.

Надвзетите царски гори, за които от година постоянно се говори, вече не са гори, а нещо друго. Това не са 4500 дка с дървета. Това е медиен образ на манталитета на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, доколкото и трите участват в тази пошло комична игра.

Актуалната българска политическа класа представлява сбор от хора, които след като методично стесняваха блендата на политическия избор, искат постоянно да бъдат избирани от хората, които са оставили без избор. Докато телевизиите се надпреварват да правят reality show,

българските властващи елити произвеждат show reality

Това са само част от причините, предизвикващи "обществена енергия в максимално изострена форма". Протестите са реално мотивирани, а поради това и експлозивни, макар и да не са организирани под партиен флаг. Поколението "Интернет" иска чиста и незаграбена от мутренски инвеститори природа, чиста среда за работа и живеене, необременена от корупционни практики администрация, прозрачна и ефективна съдебна система - все неща, които преходът не предложи.

Могат ли опозиционни политически сили да оглавят протестите? Възможно е да се опитат, но е малко вероятно да успеят. Усилието би предизвикало най-малкото иронично дистанциране. Ако лидери на ДСБ застанат начело на демонстрациите, подобна картина би събудила асоциации с една стара източна мъдрост - "Когато керванът се обръща, куцата камила застава най-отпред."

Управляващите се опитват да видят двигател на недоволството в някакви тайнствени конспиративни центрове, но същинският двигател е лицемерието на т.нар. политическа класа в годините на прехода. Лицемерието на хора, които са избрани за депутати с гласовете на мизерстващи бабички, но носят обувки за по 1000 паунда и биха се возили на летящи чинии, ако могат да си го позволят.

Българският преход произведе една фасадна демокрация,

зад чийто параван функционери на предишната власт със съхранени конспиративни навици се впуснаха да строят капитализъм, доизносвайки служебните си зелени чорапки. Те си изплетоха паралелна съдебно-изпълнителна власт (мутри), която за разлика от публичните власти действа бързо и ефективно. Докато бившият премиер Димитър Попов екзалтирано увещаваше: "За Бога братя, не купувайте!", тези хора си шушнеха: "Пичове, забогатявайте!" И след като забогатяха, един социолог започна да обяснява, че преходът е завършил, защото се е сменила собствеността върху средствата за производство, а хората живеят лошо, защото са тъпи.

Протестите на поколението "Интернет" показват, че системата е бъгната. Преходът има софтуерен проблем и трябва да бъде рестартиран. Предишното рестартиране през януари 1997 г. не успя да реши проблема. Преходът не е завършил, а пропагандното заклинание за неговия бленуван край доста прилича на заклинанието за неизбежната победа на комунизма. Протестите са част от трудния разговор, който българското общество вече 20 години се опитва да води със себе си. Защото елитите, срещу които то протестира (политически, съдебни, икономически, криминални), са такива, каквито то само произвежда. Предстои да се види дали поколението "Интернет" ще има воля да ги промени.

Днешните протести бяха предизвестени с бунтовете в защита на Странджа през лятото на 2007-а. Тогава бе блокиран Орлов мост и демонстрантите бяха разгонени с полиция. Имаше и арестувани. Нервната реакция на органите на реда ядоса обществеността, защото няколко месеца по-рано МВР остави таксиметрови шофьори да блокират центъра на София за 8 часа с абсурдни искания.

Снимка: ЮЛИЯН САВЧЕВ

Вероятно така ще изглежда цялото Черноморие след още един мандат на тройната коалиция.

Снимка: "Сега"

сега

понеделник, 5 януари 2009 г.

Новото предизвикателство на Ал Гор се нарича "Aтака срещу Разума"

Дата : 5 Януари 2009 г. 15:51 ч.

"Aтака срещу Разума": Как политиката на страха, потайността и сляпата вяра покварява процеса на вземане на решения, дискредитира демокрацията и застрашава САЩ и света. Снимка: ЕРА/БГНЕС

"Aтака срещу Разума": Как политиката на страха, потайността и сляпата вяра покварява процеса на вземане на решения, дискредитира демокрацията и застрашава САЩ и света. Снимка: ЕРА/БГНЕС

Фондация Европейски Екологичен Фестивал София издава на български език последната и много нашумяла книга-бестселър "The Assault On Reason" ("Aтака срещу Разума") на носителя на Нобелова награда за мир и награда за филмово искуство Оскар, световноизвестния американски обществен деец и бивш вицепрезидент на САЩ, наследникът на много известна фамилия от Тенеси, Ал Гор.

"Живеем в епоха, когато трийсетсекундният телевизионен клип е най-голямата сила, формираща мисленето на американския електорат, и САЩ са в ръцете на една администрация, която проявява по-малък интерес в сравнение с всички досегашни правителства към споделяне на истината с гражданството. Свързан с това, но още по-обезпокояващ е фактът, че администрацията не проявява интерес към процесите, с чиято помощ се установява истината, включително и свободното събиране на сведения - един процес, в който неочаквани и дори неудобни факти могат да доведат до неочаквани заключения.

Как стигнаха САЩ до това положение? И какви щети са нанесени върху функционирането на американската демокрация и върху нейната роля за опазването на националната сигурност? Позовавайки се на дългогодишния си опит в политиката и на трудовете на специалисти в редица области, бившият американски вицепрезидент Ал Гор, автор на "Неудобната истина", е написал един далновиден, силно въздействащ манифест, приканващ да се помисли трезво за жизненоважната роля на разума в една здрава демокрация."

Носителят на Нобеловата награда за мир за 2007 г. Ал Гор е избиран за член на американската Камара на представителите през 1976, 1978, 1980 и 1982 г. и за сенатор през 1984 и 1990 г. Той встъпва в длъжност като 45-ия вицепрезидент на САЩ на 20 януари 1993 г. и остава на поста два мандата. Председател е на "Дженерейшън инвестмънт мениджмънт" ("Generation Management Investment") - фирма със седалище в Лондон, чиято дейност е съсредоточена върху намиране на нов подход към социално ангажираното инвестиране.

Председател е и на "Кърънт ТиВи" ("Current TV") - независима кабелна и сателитна телевизионна мрежа за млади хора, излъчваща материали, подготвени от зрителите. Той е член на Борда на директорите на корпорацията "Епъл компютърс", старши съветник на "Гугъл" и лектор в Университета в Мърфрийсбороу, Тенеси. Автор е на бестселъра "Неудобната истина" (2006), по който бе създаден награденият едноименен документален филм.

В своя нов бестселър "Атака срещу Разума" Гор посочва Джордж Буш като президент, нарушаващ законите, който бил лъжец и хвърлил страната в една катастрофална война в Ирак. Поради арогантността и твърдоглавието на Буш, американците по света са изложени сега, много повече от преди, на опасност от терористични нападения.

Още по-жестока е критиката на Гор по адрес на американската демокрация и специално срещу съществения според него принос на електронните медии за затъпяването на масите. Той критикува западането на печатните медии и доминиращата роля на телевизията: зрителите са захранвани с глупости от живота на така наречени известни личности като Бритни Спиърс или Парис Хилтън, вместо да бъдат задълбочено информирани за истински важните проблеми на Америка и света.

В новата си книга "Aтака срещу Разума" Ал Гор открито заявява своята позиция, че президентът Джордж Буш е "загубил връзка с реалността", а администрацията му е толкова некомпетентна, че напълно игнорира "ясните предупреждения" за настъпващите промени. Главните аргументи на Ал Гор изтъкват на преден план факта, че "разум, логика и истина играят много малка роля в начина, по който Америка взима важни решения", затова и общественото мнение в страната е разфокусирано и неясно.

Иммено тази "атака срещу разума" е насочена персонално към администрацията на Джордж Буш, несъобразяваща се с мнението на изтъкнати експерти по отношение на глобалното затопляне, като не оповестява публично важни детайли от процесите на глобалното затопляне.

В сравнение с първата си книга "Неудобната истина" тук Ал Гор много по-пламенно и непримиримо критикува демокрацията в САЩ, политиката на президента Джордж Буш и неоповестяването на важни факти от изследователските проучвания на екологичните експерти.

Заключението на Гор обаче не е съвсем мрачно. Все още не е късно според него да се завърти кормилото във вярната посока. Така както навремето печатните медии са допринесли за демократизирането на знанията в епохата на Просвещението, така сега дискусионната култура на интернет-мрежата и интерактивните -медии вдъхва нов живот и надежди на демокрацията в САЩ и по света.