Копринка Червенкова: Най-гнилото в обществото не са политиците, а съдът и медиите
Копринка Червенкова е журналист, главен редактор на в. „Култура”, известна като дисидент преди 1989 г., когато е работила във в. “Народна култура” и е уволнена. Червенкова е франкофон, завършила е френската гимназия в София и една от 12-те поканени на прочутата закуска с френския президент Франсоа Митеран през януари 1989 г. в София, в качеството й на преследвана от режима на Живков. Тази година на същата дата закуската във френското посолство беше организирана отново, но присъстваха половината от поканените тогава дисиденти, защото другите вече не са между живите.
- Според теб защо има реабилитиране, носталгия по Живков напоследък?
- Цялото ни общество е лумпенско. Това е лумпениадата, която в момента се сеща избирателно. Защото българинът по начало има избирателна памет. Той говори за това и се сеща за това, което му е удобно. Тук няма цялостна памет, няма континюитет на паметта на българина. Тези сега, който говорят, се сещат колко е струвало парното, колко е струвал тока, колко е струвало сиренето. Ти спомняш ли си, когато луканката стана към 2,20 лв.?
- По-скъпа беше.
- Моля ти се, имаше бунтове, затова че са им взели луканката.
- Сега казват, че сиренето било евтино. Аз пък си спомням, че когото стана към 3 лева имаше страшни недоволства и вицове. И с луканката беше така и всички сега казват колко е било евтино, а имаше недоволство тогава.
- Да, така беше. Имаше такива недоволства, когато им вземат нещо или им го направят по-скъпо. Това нещо обаче никой не го отчита в момента, това е забравено. Сеща се българинът, че, в общи линии, всички бяха равни и имаше 12 или 24 души и някаква висша администрация, която беше по окръжните комитети на партиите и по областните, и която беше по-привилегирована.
Българинът, обаче, смята че може 200, 300, 500 души да са привилегировани, но не може да преглътне много повечето, които са сега, и които той счита за привилегировани хора. Част от тях сигурно са привилегировани в някакъв смисъл, защото са получили парите си по незнаен начин, но други си ги изкарват. Няма го общото уравниловъчно усещане, че в живота ние всички сме равни и има там едни идиоти, които ги мразим, но ще ги издържим – хайде, 500 души ще изхрани българският народ. Това е усещането за комуната, за комуналността. Ние сме комунален народ - това е положението. Затова в момента се съпротивляват на това, което се случва, защото обществото е страхотно йерархизирано, чисто социално. То е просто разграфено социално и когато е разграфено социално, това създава дискомфорт у много хора и даже у хора, които не са бедни.
Аз си спомням , когато се яви лицето Бойко Борисов да ни става кмет, още преди да се формира т. н. ГЕРБ, разни хора говореха непрекъснато за него колко е важно Бойко Борисов да вземе властта. Спомням си, че там седеше един от неговите застъпници, мениджърът на момчето Бербатов - Емил Данчев. Този е по-богат от Бербатов, нали се сещаш какви пари е взел? Този същият е недоволен от своя живот и така, недоволен, в един момент отива при Бойко Борисов, за който си мисли, че ще възстанови справедливостта. Защо е недоволен той? Малко са му парите, малко са му възможностите? Откъде идва тази работа? Значи, в нечие съзнание, лумпенско, седят някакви 10 души, които той познава и които имат повече пари от него и той смята, че и той толкова пари трябва да има. Това е единственият мотив за всичките тези недоволства. Никой не си дава сметка как реално живее, а си дават сметка, че има едни други, които живеят по-добре.
Не може така. Така не се случва държава.
- Хората като цяло май много завиждат у нас?
- Не искам да го нарека така, не искам да го нарека завист, но това означава, че никой не си знае мястото. Какво в действителност извърши Тошовият режим? Той, слагайки ни всички под похлупака на тенджерата, създаде у всички илюзии, че ние всички сме равни един на друг. Когато започнаха да излизат едни по-малко равни или повече равни, тогава народът започва да се ядосва. Въпросният Емил Данчев също. Това за мен беше абсолютна почуда. Слушах го по някое радио или телевизия и той ми съобщаваше, колко той е недоволен от живота. От какво, бе бате, си недоволен - че имаш златната кокошка на държавата? Е, това е онзи управленчески манталитет, който беше възпитаван 45 години. Сега му берем плодовете.
- Чувстваш ли се дисидент сега, както при Живков?
- Не се чувствам дисидент, защото човек може да е дисидент, тогава, когато принадлежи на някаква политическа общност. Аз съм била дисидент дотолкова, доколкото съм била член на комунистическа партия, която ме е отстреляла. Но сега аз нямам по отношение на какво да бъда дисидент - на кого, на каква конструкция? Аз не принадлежа към никоя конструкция. Общувам със себе си.
- На юбилейната сбирка на Клуба на гласността и преустройството в университета 20 години по-късно, Николай Василев каза, че същите, които са ви ругали преди и сега ви ругаят?
- Те даже не ни и ругаят, защото беше направено всичко възможно цялата тази общност да е тотално маргинализирана. Както виждаш, това са хора, повечето от които не си смениха статута. Нито материалния, нито социалния. Всичките си останаха горе-долу там, където са били и се занимават с това, с което преди са се занимавали. Да кажем, че Желев е изключение, него са го избрали за президент. Желев през тези 20 години едвам успя да построи един апартамент някъде в „Младост”. И не съм сигурна, че таванът го е завършил, нямаше дюшеме; на бетон, на плоча беше. Това е богатството на тези хора, да не говорим колко измряха. Сега ще се събираме на тази закуска, знаменитата, Митерановата, каято беше януари 89-та година (б. р. - разговорът е преди закуската на 21 януари). Ние от 12 сме останали 5 и не смея да твърдя, че сърдечно си общуваме (смее се).
- Да си спомним нещо за закуската?
- Тази закуска беше доста компромисно формирана. Имаше едно момче във френското посолство, което се казваше Ив Манвил. Той беше най-активен, мисля че имаше нещо общо с френското разузнаване. Много активен, той непрекъснато си общуваше с нас. Когато дойде време да идва Митеран, самият той беше заявил желанието си, че иска да се види с български инакомислещи и с големи кандърми се разбра, че там се е постигнал компромис и половината от 12- те души бяха посочени от Външно министерство.
- Подбрани или посочени?
- В някакъв смисъл посочени.
- Може би са си сравнявали списъците?
- Е, някакви списъци са сравнявани и бяхме горе- долу „фифти- фифти” компанията тогава. Другата половина бяха клубни хора (б. р. – от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството). Тези от Външно не бяха идиоти и бяха посочили хора, които не са откровени „слагачи” на властта. Човек като Любо Левчев там не присъстваше. Имаше Светлин Русев, имаше Джеки Вагенщайн.
- Радичков?
- Да, и Радичков. И Ивайло Петров.
- И той ли беше одобрен от Външно?
- Че той нищо общо нямаше с нас, абсолютно нищо общо. Тази закуска беше много смешна.
- Спомням си, че Ив Манвил дойде да покани Стефан Продев в списание „София” (Б. р. - Тогава Продев е прясно уволнен главен редактор на в. “Народна Култура” 0 за критични публикации). Той беше уволнен вече, но Продев го беше страх да го приеме вкъщи. И си определиха среща в списанието.
- Да, Продев също беше. Вечерта в 9 часа вкъщи се звъни, аз отварям и Ив Манвил влиза като едно мишле.
- След него ходеха като шайка хора от ДС. Чакаха долу на улицата, бяха цивилни.
- Виж какво, те всички знаеха, че Ив Манвил е разузнавач, и в момента му беше поставена задача, и той трябваше да я свърши и да организира тази закуска.
- Дойде у вас и какво се случи?
- Нищо, съобщи ми за закуската, казах добре.
- И ти връчи покана с герба на Франция?
- Да, всичко беше там. Тогава в 8 часа сутринта цялото „Оборище” от двете страни беше блокирано. Отгоре ул. „Сан-Стефано”, отдолу ул. „Априлов”, празно „Оборище”. И там седят едни кордони от двете страни. Първо там ти проверяват паспорта и поканата. След това на входа още веднъж, после минаваш през френските служби, който ти проверяват поканата и накрая влизаш…
- Много се говореше за тази закуска? Ти поласка ли се, че си поканена?
- Не, защо трябва да се поласкавам?
- Аз щях да се полаская.
- Защо да се поласкаваш? Тук не е ясен принципа на селекцията.
- Ти намери ли обяснение?
- Ако знаех какъв е принципът на селектиране, даже и от страна на Клуба, аз можех да се полаская. Не знам какъв е принципът, може да е случайно моето име. Някой да се е отказал и моето име да се е завъртяло там. Освен това аз бях в ръководството на Клуба и четох програмната декларация, когато се учредяваше Клуба в университета, а и току-що, на 24 декември, ме бяха изключили от любимата комунистическа партия. Освен това, от цялото ръководства, бях най-младата. Може да са решили на милия Митеран да не му водят само бабички (смее се). Аз се явих представител на средната възраст.
- Защо те изключиха от партията?
- Заради този клуб.
- Само заради Клуба ли?
- Не. Те ме викаха на ред предупредителни разговори в районния комитет на партията. Там идваше някакъв от градския комитет, името ми е трудно да си спомня, миля че Минчо беше. Първо ме викаха за да ми кажат, че съм сбъркала и трябва да се покая.
- За членството в Клуба?
- Да. И аз през цялото време обяснявам, че не съм сбъркала аз, а те са сбъркали и като латерна повтарям едно и също. Обяснявам какви са целите на този клуб, за Юлската концепция. Те обаче казват „не” - аз трябва да се откажа. И, мисля че тогава ми решиха въпроса. Сбирките бяха в „циганското” НДК, там беше районният комитет на партията, а шефът на комитета на партията имаше руско име - Лев, обаче второто му име какво беше, не помня. Той, имах чувството, че беше леко притеснен, защото тогава при тази среща се яви този, който беше от секретарите на градския комитет, и започна да ми крещи.
- Секретарят?
- Да. От районния Лев мълчи, а този от градския крещи. Имаше и една жена с тях. Казваха какви безобразия аз върша и аз както си седях, се изправих, казах, че не съм свикнала да ми се говори с такъв тон, взех си палтото и си тръгнах. След това за Коледа ме извикаха на едно чудно сборище. Имаше една маса, три, четири метра дълга, в една огромна заседателна зала. От едната страна седи въпросният Лев, около него са наредени млади, стари, всякакви, които са от актива на тази организация, след това ред свободни места и аз седях от другата страна. Беше доста мъчително, отвратително беше!
- Какво искаха от теб?
- Един викаше: „Срам, другарко Червенкова, срам”! (смее се).
- Разпитваха ли те за нещо?
- Не, те ми обясняваха, че трябва публично да се отрека. Абе, средновековие някакво! Примитив абсолютен. Аз пък не се отричам от Клуба. Казвам им, че това са важни идеи. И те ми съобщиха, че ме изключват от партията.
- Дадоха ти последен шанс като Светата инквизиция?
- И казаха да си върна партийната книжка, а аз казах, че не я нося, станах и на тези и довиждане не им казах.
- Уплаши ли се?
- Не, прибрах се вкъщи и там ме чакаха Христо Ганев и Бинка Желязкова, защото знаеха, че са ме привикали (Б. р. - Ганев и Желязкова са съпрузи сценарист и режисьор, автори на някои от забранените филми по време на комунизма). Те ужасно се разстроиха. След това същата вечер много уиски се изпи по този повод. Поляхме изключването (смее се). Преди това аз минах през вкъщи и казах на моя баща, а той отговори: „Няма нищо, не се притеснявай”.
- От работа изгониха ли те?
- Да. Главен редактор (б. р. - на вестник “Народна култура”) тогава беше Григор Чернев. От работа ме изгониха след закуската с Митеран. Те изглежда са мислили какво да вършат - значи голяма мисъл. Първо ме изключиха от партията на Коледа, на 24-ти. След това мина закуската и един или два дни след нея Григор Чернев ме извика и ми съобщи, че поста, който аз заемам е идеологически и след като партията ме е изхвърлила от редиците си, аз не мога да заемам този пост и затова много ме моли да си поддам оставката. И аз го питам:”Ти луд ли си, бе? Защо трябва да ти създавам комфорт в живота”? Ако аз бях приела да си поддам оставката, те веднага ми бяха намерили работа в една „осма глуха” в комитета по културата. Не те оставят на улицата - но, само ако си подам оставката. Аз понеже отказах да си подам оставката, Григор ми каза: „Принуждаваш ме да те уволня”.
- Ти остана без работа и какво прави?
- Нищо особено, мисля, че не правих. Четях. Нали тогава ние четяхме перестроечна литература (б. р. - по това време в СССР са в разгара си перестройката и гласността). Аз получавах всички възможни руски списания, а те бяха много евтини, като без пари. И другото нещо, което се случи - аз всеки месец получавах писмо със сумата на заплата ми от неизвестен подател. Оказа се, че това са хора на клуба, които са събирали пари и са ми ги пращали. Така беше до ноември. Всеки месец получавах покана за запис в пощата.
- Колко ти беше заплатата?
- Никаква не беше.
- 300 лева?
- Ами, триста. Сто и нещо ми беше заплатата, тогава такива ни бяха заплатите, ако си спомняш.
- 180 лева?
- Някъде към 140 лева.
- През 88-ма година?
- 89-та, значи цялата година, от февруари до ноември, получавах анонимен запис. Те са събирали по между си, по 5 по 10 лева, който, колкото има. Жест страхотен! Аз затова ти казвам, тези хора не мръднаха нито от професионалния си статус, нито от социалния. Тези, които се опитаха по някакъв начин, някъде да влязат, бяха бързо изхвърлени, но бяха просто почтени хора. Хора с кауза.
- Някой се оправиха, като Мичковски (Б. р. - Асен Мичковски, икономист с авторитет на дисидент преди 1989 г. заради една скандална статия в сп. “Отечество”, става член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, и по-късно основател на Алтернативната социалистическа партия)?
- Той се записа много късно и, мисля че много рано се ориентира. Първо - като бодигард на Константин Тренчев. Той ходеше непрекъснато до него, ако си спомняш. Алтернативната социалистическа партия беше личната партия на Константин Тренчев.
- Нали и проф. Николай Василев беше председател там?
- Е, да, но той сега се е отръскал като патка, все едно никога не е бил. Той така се държи - все едно, че нито е бил вицепремиер, нито е бил министър на образованието, нито е бил шеф на тази абсолютно продажна партийка.
- Те всъщност направиха бизнес с нея?
- Само бизнес - погледни ги - Вальо Карабашев и други, погледни какво имат! Аз вече съм забравила всички кои бяха. Асенчо го помня. Но аз говоря за учредителите на Клуба. Ние бяхме 80 души.
Голямо изключение беше Блага Димитрова, която направи нещастен опит да стане вицепрезидент. И след това много бързо я отказаха от тази й дейност. Аз си бях в „Култура”, върнах се тук и не съм мръднала оттогава. Тук си седя - ветеран! Нещо да кажеш за моето ветеранство?
- След 10 ноември те възстановиха в партията, нали?
- Най-смешното е, че след 10-и ме възстановиха в партията чрез „Работническо Дело”, обаче аз не се възстанових.
- Как чрез „Работническо Дело”?
- Пуснаха списък в „Работническо Дело” кои са другарите неправилно изключени от партията и възстановени, и аз бях в този списък. В него бяха Мока Бойкикева, Чавдар Кюранов, общо пет, шест души (б. р. - членове на Клуба за подкрепа на гласността и и перестройката).
- Само от Клуба ли?
- Да, само там имаше членове на партията. В другите организации, като на Константин Тренчев, на Илия Минев нямаше партийни членове. Обаче аз не се възстанових, нито се явих да се запиша в партийна организация, нито съм платила членски внос. Да, но и не направих панаирите на Марко Ганчев да си късам партийната книжка пред телевизора. Това е лош вкус според мене.
- Тогава стана модерно да си късат партийните книжки.
- Някакви излизаха и се отричаха публично от родителите си, други си късаха партийните книжки, това са болни времена. Между другото моята партийна книжка още седи някъде, но не знам къде е.
- Какво мислиш за сегашната журналистика? Видя ли скандала с Кеворкян и Коритаров, например?
- Видяла съм го скандала, но си мисля следното - тази година, забелязах във вестниците, че за 10 ноември писаха двама - Георги Марков, съдията-ченге, и Орлин Орлинов (б. р. - поет, приближен на властта преди 1989 г.). Ти разбираш ли какво се случва? Все пак това е много важна дата. Георги Марков май в „24 часа” писа, а Орлин Орлинов в „Дума” - къде другаде да пише? Той е поетът на партията, поръчковият поет на партията. Помниш ли, че беше написал стихотворение за завод „8-ми март”? Аз скоро четох едно интервю с него, големи глупости говори. Чудни глупости! За следващия 10 ноември се чудя - това са 20 години - много дълъг период, за който трябва една много сериозна равносметка да се направи. Какво ли ще се пише?
- Кажи за Кеворкян и Коритаров?
- Какво да ти кажа, аз имам концепция. Не за тях двамата, а концепция защо нашето общество се чувства толкова зле. Двете най-гнили звена в нашето общество не са политиците, не е и администрацията, а съда и медиите. Ако съдът в един момент реши да дойде на мястото си, ако медиите се сетят, че са посредници, а не са хора, който получават пари в плик, нашето общество бързо ще оздравее. Коритаров искал комисионна, а има други, които си траят, нищо не искат и получават в плик. И това е обществена тайна, както знаеш и ти. Ако тези два тренда се обърнат - съдът и медиите - мисля че това общество наистина бързо ще оздравее. Много бързо! И тогава вече ще отпаднат всякакви разговори за корумпираната политическа класа. Аз мисля, че медиите в продължение на години преместват проблематиката от себе си и я набутват някъде другаде. Съдът и медиите са най-щадените от към критика институции в държавата. Напоследък започнаха да говорят, че работата в съда не била наред. Как ще е наред? Там въобще нищо не е наред. Аз като се сетя, как седяха тези орангутани, така наречени главни прокурори около Филчев. Че те половината все още седят там. Хайде, някакви усилия в прокуратурата под натиск се правят…
А медията непрекъснато ме занимава с корумпираните чиновници и с корумпираните политици. А защо не погледне себе си? Ето защо аз мисля, че казуса Коритаров би могъл в някакъв смисъл да бъде оздравителен .
- Как се чувстваш като журналист, преди и след 10 ноември?
- Преди в работата на журналистите… Например в „Работническо дело” не беше възможно никакво отклонение. Там е по пистата и нищо повече. Докато в културните издания имаше луфтове отстрани, и ако някой искаше да ги запълва тези луфтове, това беше вече въпрос на надлъгване с началниците, да се опиташ да запълниш луфта, което прави живота доста по-вълнуващ. След 10 ноември нищо вълнуващо не виждам в живота на журналиста, освен може би за тези, които взимат пликове.
…Както виждаш, политиката е една осреднена посредственост. Хората започват да си намират местата по някакъв начин и аз мисля, че това не е лошо. Ако спре всеки да гледа в паницата на другия и да си мисли, че някой има по-голяма яхта от неговата, ако се сложи край на този манталитет, обществото ще оздравее, но това не може да се случи без съда и без медиите. Медиата задава много лош тон на политическия и обществения живот, а първата дума, която научиха политиците е „публичното пространство”. Какво ли е това публично пространство? Там седят някакви „кифли”, лоша работа!
Няма коментари:
Публикуване на коментар