Стената на демократичната цензура

Борбата днес - за демократичното повторно завоюване на медиите

Стената на демократичната цензура

Изказване при представянето на книгата Новите кучета пазачи в рамките на международната научна конференция „Състояние и развитие на медиите след промените от 1989 година в страните от Централна и Източна Европа“, София, 5 декември 2008 г.

януари 2009, от Серж Алими

КОГАТО преди близо двадесет години рухна стената на диктатурите в Латинска Америка и в Източна Европа, бе обявено, че свободата на пресата вече властва по целия свят, а любопитството на репортерите е без граници. Уви, този вид свобода на пресата – свободата да не те убият или хвърлят в затвора – не стига за дефиниране на свободата. Той понякога прикрива един друг вид цензура, по-малко видима, но също толкова реална.

СТЕНАТА на демократичната цензура на информацията е изградена от три основни съставки: властта на собственика, пазарната мисъл, информацията като стока.

Властта на собственика

СЪГЛАСНО Декларацията за правата на човека от 1789 г. „свободното изразяване на мисли и становища“ е „едно от най-ценните права на човека“. В Европа то вече не е застрашено от политически деспотизъм. Само че това право нерядко е негласно оспорвано чрез съсредоточаване на медийните власти в ръцете на малък брой индустриални групировки. Това са медийни групи, които поставят информацията в служба на частни интереси или на политическа власт, която сама по себе си стои твърде близко до тези частни интереси.

В деня на избирането му за президент през май 2007 г. Никола Саркози отпразнува победата си на вечеря в ресторант Фукетс с:

Бернар Арно, най-богатия човек във Франция, който по онова време бе собственик на втория по големина икономически всекидневник Ла Трибюн, акционер на TF1. Същият този Бернар Арно днес е собственик на най-големия икономически всекидневник Лез Еко. Сред присъстващите на вечерята бяха и

Мартен Буйг, основният акционер в TF1;
Серж Дасо, сенатор от десницата и собственик на Фигаро, един от най-големите национални всекидневници в страната;
Франсоа Пино, собственик на Поан, едно от основните новинарски списания в страната, и акционер в TF1;
Албер Фрер, главен акционер в М6, вторият по големина частен телевизионен канал в страната;
Никола Бейту, който по онова време беше директор на редакцията на Фигаро, а днес е директор на Лез Еко;
Пиер Джакомети, по онова време генерален директор на един от основните институти за статистически проучвания IPSOS.

Веднага след това тържество във Фукетс новоизбраният президент замина на почивка на яхтата на Венсан Болоре, собственик на една телевизия („Директ 8”) и на два безплатни вестника – Директ соар и Матен плюс. След това се върна във Франция, за да си състави правителство, в което двама от министрите са женени за водещи журналистки от обществената телевизия.

По същото време Катрин Пегар, главна редакторка на Поан и отговорник за отразяване на президентската кампания, бе назначена в президентството. А журналистката, отразявала кампанията на Сеголен Роял за Фигаро, бе назначена в администрацията на премиера. Един от най-близките съветници от предизборната кампания на Никола Саркози напусна екипа на президента, за да стане един от главните директори на TF1.

Това е кратко резюме на фактите за връзките между политическата власт и предполагаемия противовес на властта през първите две седмици от президентството на Никола Саркози. Ще ви спестя продължението на този разказ.

Както вече сте разбрали, съществува нерушима връзка между медиите, политическата власт и либералния ред. Журналистиката не е отделен свят: законите на собствеността действат в редакционните зали също като законите на земното притегляне. Преди това се подозираше, а днес е установен факт: пресата е по-малко от всякога свят, отделен от властта. И още по-малко – противовес на властта.

Всеки ден откриваме по малко каква е била ситуацията с медиите във Франция преди 75 години.

На 28 октомври 1934 г. в изказването си пред конгреса на партията, на която е председател – Радикалната партия, Едуар Даладие кръщава новите династии с име, което става прочуто: „онези двеста семейства“: Двеста семейства владеят френската икономика, а на практика и френската политика. Това са сили, които една демократична държава не би трябвало да търпи, които Ришельо не би търпял в кралство Франция. Влиянието на тези двеста семейства се долавя в данъчната система, транспорта, кредита. Тези двеста семейства издигат на власт свои представители. Те въздействат върху общественото мнение, защото те контролират пресата.

Тази ситуация се е изменила по-малко, отколкото човек може да предполага. Дотолкова, че тогавашните двеста семейства днес са вече само тридесет. А големите босове в пресата като Лагардер, Буиг, Дасо, Пино, но също и Берлускони или Мърдок, с право се интересуват от самоличността и мнението на управляващите. От това зависи добрият ход на техния бизнес, тъй като могъществото на медийните групировки, които те контролират, твърде често се основава на:

държавните помощи за пресата (288 милиона евро през 2008 г.) [1];
преференциалните тарифи, които пощенската служба дава на техните периодични издания;
предприятията, които държавата им преотстъпва ( През 1999 г. френското правителство продава на Лагардер контрола над EADS, акционер на “Еърбъс”; през април 2006 г. то продава групата “Алстом” на Буиг);
законите, които контролират (или вече не контролират) концентрацията на медиите;
законите, които регулират (или вече не регулират) рекламата в аудио-визуалното пространство.

В резултат на това във Франция, в Италия, в САЩ и другаде десницата насърчи образуването на медийни тръстове. А левицата си затвори очите. Така че историята на пресата действително преди всичко е една политическа история – като всички останали.

Пазарната мисъл

ИНФОРМАЦИЯТА е подложена на натиска на пазара, тъй като е подчинена на една от трите власти на парите, когато разпространява, без винаги да си дава сметка, онова, което наричам пазарна мисъл.

Пазарната мисъл. Това е подчиняването на информацията на една неолиберална икономическа мисъл, която обхваща повечето от областите в социалния живот ( икономическата, но също и политическата, културната, спортната). Мисъл, подкрепяна от малката групичка водещи журналисти, обслужващи различни интереси и непоклатимо окопали се на местата си, директори и главни редактори на големите ежедневници и седмични издания, онези, които нарекох във Франция „новите кучета пазачи“.

Как може да бъде резюмирана тази мисъл? Тя се изразява все така и във все по-голяма степен в големите медии като противопоставяне на подвижното и неподвижното, на отвореното и затвореното, на бъдещето и миналото, на хлабавото и стегнатото, на авантюризъм и сдържаност, на пазара и на държавата. Като всеки път се изразява предпочитание към подвижното, отвореното, бъдещето, отпуснатото, авантюристичното и пазарното пред неподвижното, затвореното, стегнатото, сдържаното и държавата.

Информацията като стока

ИНФОРМАЦИЯТА е подложена на натиска на пазара, тъй като се сблъсква с една трета сила, когато приема да дефинира йерархия на информацията, обусловена от законите на зрителския интерес, тоест, на вербуването и леснината. Търговски натиск. Да, казах „ търговски натиск“. Какво означава това?

Първо, това е натиск, предназначен да удовлетвори предполагаемото търсене от страна на публиката. И който понякога и дори често подтиква към редица прояви:

вербуване, търсене на леснината;
преправяне на изолирани факти от хрониката във „факти с обществено значение“;
посвещаване на все повече време на спортните новини;
интерес към „светските“ събития и превръщане на видните участници в социалния и международния живот в „светски“ личности;
и най-вече, подчиняване на законите на зрителския интерес, което води до пренебрегване на международното измерение или до такова третиране на международното измерение, което прилича на морална приказка. В нея има добри и лоши, които винаги са лесни за разпознаване.

Така орязването на международната информация (във всички страни броят на кореспондентите в чужбина непрекъснато намалява) замести хладния и разумен анализ на събитията по нашата планета с псевдофилософски морал, изграден от бомбардиране с образи, невежество, припряност и емоции. Там, където биха били нужни текстове, знания, бавна методичност и разум. Видяхме го по повод на Тимишоара, на Косово, на Ирак. Утре то ще се случи някъде другаде.

Търговският натиск намира израз обаче и в зависимостта на пресата от рекламните приходи. И тук отново много бързо стигаме до връзките с политическата власт. И с политиката: ограниченията за количеството реклами се определят от държавата, а в случая с Обединена Европа - от Европейската комисия, която издава циркулярни съобщения за това; мястото на рекламата в информацията има идеологическо, а значи и политическо въздействие.

Тези ефекти се развиват в същата посока, както концентрацията на медиите и нарастващата роля на големите инвеститори в капитала на новинарските дружества. Защото рекламните съобщения се поръчват и плащат от ръководствата на предприятията и маркетинговите служби и много рядко или никога – от работническо-мениджърските комитети. Така именно те организират хода на новините около своите реклами.

Рекламата, която по самата си същност свързва щастието и стоката, има все по-голяма тежест в света на медиите. На първо място, в печата. После в аудиовизуалното пространство. Накрая в интернет. Във Франция рекламната манна възлиза на повече от 10 милиарда евро годишно [2]. И когато рекламата напуска печата, например, за да се премести в интернет, това застрашава самото съществуване на ежедневниците и седмичните издания.

Стена на концентрацията на собствеността върху медиите и олигархични съзаклятия с властта, стена на господстващата мисъл, стена на рекламната зависимост и превръщането на вестниците в стока: в днешното положение на пресата няма нищо фатално съдбовно; то не е резултат на неумолим механизъм, а следствие от поредица политически решения, интелектуални абдикации, колективни отказвания.

Не всичко в тази история е ново

ОЩЕ НА 7 август 1848 г., тоест преди повече от 160 години, социалистът Луи Блан обяснява пред Националното събрание: Концентрирането на пресата е опасно не само за онези, които понасят неговата власт; то е развращаващо за онези, които го осъществяват. […] Ако индустриалецът властва над мислителя […], интелектуалният стремеж да казва истината, се надмогва от стремежа за печалба.

На 6 април 1911 г. един друг социалист, Жан Жорес, повтаря това предупреждение пред Камарата на депутатите: …виждате колко голямо е влиянието, неизбежно упражнявано върху общественото мнение от една преса, която чрез всички вестници на всички партии по едно и също време отеква с един глас, дискредитира или превъзнася едни и същи предприятия и насочва общественото мнение като стадо по един и същи път…

Политическа диагноза, но също и политически отговор

ПО ВРЕМЕТО на освобождението от нацизма, когато Съпротивата бе победила, а волята за социален прогрес се наложи на всички, дори една работодателска организация трябваше да приеме „проектодекларация за правата и задълженията на свободната преса.“ Тази декларация може да ни вдъхнови и днес. Какво се казва в нея?

Член 1. Пресата не е инструмент за търговска печалба. Тя е инструмент за култура, а мисията й е да предоставя вярна информация, да защитава идеи, да служи на каузата на човешкия прогрес.

Член 2. Пресата може да изпълнява своята мисия само в условията на свобода и чрез свобода.

Член 3. Пресата е свободна тогава, когато не зависи нито от могъществото на правителството, нито от могъществото на парите, а единствено от съвестта на журналистите и читателите.

Всъщност къде е проблемът в това, че 7 от 13-те французи, притежаващи по повече от един милиард долара, играят активна роля в медиите? Какви са последиците от това за информацията? Ето отговора: Има разлика между онова, което ние като журналисти би трябвало да правим, и онова, което можем да правим.

Какво би трябвало да правим в един свят, в който:

малко повече от 400 милиардери притежават повече богатства, отколкото близо половината от населението на планетата?
в самите демократични страни парите доминират в политическата система до такава степен, че понякога двете се сливат?

Ние би трябвало да представим подробно и да поставим под въпрос една подобна ситуация, а също и да назовем виновниците за нея. Как обаче ние, журналистите, можем да направим това и как да предлагаме решения, радикални при необходимост, когато тези виновници, тези милиардери – хора като Рупърт Мърдок, Арно Лагардер, Густаво Сиснерос, Силвио Берлускони, Карлос Слим и Серж Дасо – притежават вестниците и издателствата по цялата планета, за които ние, журналистите, пишем, радиостанциите, по които говорим, телевизиите, по които се появяваме? Когато хората, които подписват чековете, съставят законите, инвестират, преструктурират и уволняват, са също и наши рекламодатели, дистрибутори, партньори и началници? Защото макар и политическата демократизация да е нещо много добро, което трябва да бъде закриляно навсякъде, тя няма ефект върху социалното равенство.

В своя доклад за развитието ООН преди няколко години изтъкна следните факти: в 140 от общо 200 държави днес се провеждат плуралистични избори; доходите на най-богатите 5% от хората по света са 114 пъти по-високи от доходите на най-бедните 5% [3].

Означава ли всичко това, че най-известните измежду журналистите, информационните директори, телевизионните водещи и авторите на уводни статии получават указания от властта никога да не поставят под въпрос социалния ред? Не, защото това не е необходимо. Ако те не изпълняваха спонтанно тези заповеди, нямаше днес да са на местата си. Или нямаше да се задържат дълго на тях. Всъщност те така добре са усвоили указанията, че няма нужда да им се дават повече такива.

Тук може да се приложи метафората за часовниците на Ален Акардо: Не е необходимо часовниците да са се споразумели помежду си, за да показват на практика един и същи час едновременно. Достатъчно е в началото те да са били сверени и да са получили един и същ тип механизъм, така че всеки от тях, следвайки собственото си движение, ще се съгласува горе-долу и с всички останали. Еднаквият механизъм изключва всякаква машинация [4]. Тогава цяла една система от политически и нормативни стойности се възприема като чисто „професионална“: и нейното препредаване почти никога не се нуждае от външна принуда. Софтуерът е в главата на нейните оператори.

Очевидно е обаче, че пресата е атакувана от големи икономически и финансови групировки, за които публичната информация не е основен приоритет, също и защото е показала, че не е готова да се брани. Вместо да провеждат проучвания и да публикуват по-задълбочени анализи журналистите нерядко се задоволяват да преписват и оцветяват съобщенията от информационните агенции, да създават успокоително и лековато редакционно пространство, единодушно и овчедушно, което да задоволява рекламодателите.

Пишат се все по-кратки, все по-безполезни статии, все по-съсредоточени върху нарцистичните стремления, които някой си мисли, че занимават читателите и зрителите. Именно защото пресата вече не защитава своята самобитност и независимост и не предоставя думата на онези, които не са могли да се изказват, някои вестници изпаднаха във всеобщо безразличие.

Щурмът отвън бе улеснен от небрежността отвътре. Плодът бе узрял, солидарността, на базата на която се изграждат съпротивителните сили, отслабена. Подчинеността на информацията на политическия, индустриалния и търговския натиск всъщност вече се разбираше от само себе си.

От четвърт век насам настъпи коренна промяна във взаимоотношенията между медиите и икономиката. Пресата и парите, които някога бяха просто свързани, днес са се слели в едно. Повечето от медийните компании имат пряк интерес от запазването и дори развиването на пазарния капитализъм.

Днес доминиращите медии вече не са само идеологически факлоносци на капиталистическата глобализация: самите те са първостепенни участници в нея. Така вече никой не подценява мащаба на демократичния залог. Нито във Франция, нито другаде по света.

Сега е важно да бъде организирана политическата борба за демократичното повторно завоюване на медиите.

Какво означава да се информира добре?

да се забави темпото, когато изглежда, че трябва да се бърза;
да се постига пълнота, когато изглежда, че трябва да сме кратки;
съзнателно да се избягват готови обяснителни схеми, които доминиращото слово вече е създало за нас, да не се предъвкват старите предразсъдъци, чието представяне е по-кратко, отколкото на другите идеи, защото те вече някога са били предавани;
да не се допуска емоционалността да измества информацията.

Накратко, да се информира добре, означава да се приеме идеята, че предназначението на информацията не е нито да развлича, нито да продава или да подпомага продажбите.

И така, стигам и до някои изводи. Няма как първият да не звучи песимистично. Онова, което наричаме „ексцесиите на информацията“, няма нищо общо с някакви ексцесии. То се е превърнало в норма. Както няма война без изтезания, така няма и информация без дезинформация. Това е структурна, а не индивидуална реалност: информацията е система. Тя не е неочаквана среща между частните намерения и професионалните стремления на журналистите.

Вторият ми извод е по-оптимистичен. Промиването на мозъци невинаги е успешно. Много хора разбраха, че днес медиите представляват фактическа партия в служба на властите – партията на пресата и на парите. И понякога се възпротивяват на тази власт и на нейните официални и неофициални глашатаи, разобличават техните манипулации, подкрепени от няколко журналисти, които днес са по-многобройни и водят борба с всички възможни средства.

Освен това социалният живот не се подчинява на деформираните разкази за него. А интелектуалният живот още може да съществува и извън малкия екран.

Пък и ние все още съществуваме. Медийното еднообразие не е погълнало всички. Ние запазваме способността си да пишем, да действаме…

И може би и да убеждаваме.

БЪЛГАРСКА РЕДАКЦИЯ

Превод Весела Генова

Бележки под линия

[1] Вж. Les Echos, 11 декември 2007 г. Основните помощи за пресата в бюджета за 2008 г.
Общ бюджет от 288 милиона евро, увеличение с 5 %.
От тях 12 милиона евро за модернизиране на всекидневниците, 30 милиона за улесняване на социалното модернизиране при производството на ежедневници.
Измежду различните механизми за помощ са предвидени и помощ за пощенски транспорт на вестниците, възлизаща на 242 милиона евро (83 милиона по линия на плурализма и 159 милиона за дистрибуция в по-рядко населени зони), и помощ за разнасяне от 8,25 милиона евро.
… Както и помощ от 7,15 милиона евро за информационните ежедневници за политика и общи новини, разполагащи с ниски приходи от реклама.
Предвидени са също така и 3 милиона евро за насърчаване на четенето сред младежта.

[2] Вж. Stratégies, 18 март 2004 г. Реклама за 29,7 милиарда евро през 2003 г., от които 10,4 милиарда за медиите (4,3 за печата, 3,4 за телевизията (от които 54% за TF1), 1,4 за външна реклама, 0,9 за радиото, 0,1 за киното) и 19,3 извън медиите ( пряк маркетинг 9,6, промоции 4,7, събитийна реклама 2,1, връзки с обществеността 1,7, справочници 1, Интернет 0,1).

[3] Вж. ПРООН, Доклад за човешкото развитие – 2002 г., De Boeck Université, Bruxelles.

[4] Вж. Alain Accardo, “Un journalisme de classes moyennes” (Журналистика на средните класи), in Médias et censure, figures de l’orthodoxie, Editions de l’Université de Liège, 2004, pp. 46-47.

"Монд дипломатик"